Тази промяна обаче носи със себе си нови и сериозни предизвикателства, особено по отношение на финансовата подкрепа за работниците, изпратени от т.нар. „Две трети от света“ (развиващите се страни).

Реалността на финансовото осигуряване

Проучване сред мисионери от различни континенти разкрива, че само много малък процент от тях получават подкрепа от своята местна църква. Вместо това, повечето разчитат на приятели (често създадени по време на обучителни програми), членове на семейството, а в някои случаи дори на подкрепа от нехристияни.

Много от тези мисионери са принудени да работят допълнително, за да се издържат. Една от анкетираните споделя, че едва 10% от нейната подкрепа е постоянна всеки месец, но въпреки това тя свидетелства, че Бог винаги осигурява необходимото.

Основни пречки: Погрешни схващания и културни табута

Според Тери Шърман, която обучава мисионери в набирането на средства, основните трудности често са духовни и психологически. „Нашите начини на мислене и културни табута относно парите са най-големите ни врагове“, споделя тя.

Основните предизвикателства включват:

• Липса на библейско разбиране: Много църкви и отделни християни нямат стабилна библейска основа относно парите и партньорството в Божието царство.
• Културни различия: Начинът, по който се възприема искането на финансова помощ, варира в различните култури, което понякога създава пречки.
• Погрешни възприятия: Често се смята, че връзката между мисионера и поддръжника е само финансова, вместо да се гради върху солидно приятелство и обща визия.

Как можем да помогнем?

За да се подкрепи тази „нова вълна“ от мисионери, е необходима промяна в мисленето и практически действия:

1. Молитва за местните църкви: Трябва да се молим църквите в развиващите се страни да разберат своята роля на „изпращащи“ в Голямото поръчение.
2. Обучение: Организиране на семинари за набиране на средства, които помагат на мисионерите да изграждат партньорства, основани на доверие и обща цел.
3. Промяна на манталитета: Преминаване от дух на недоимък и ограничения към дух на изобилие и доверие в Божието снабдяване.
4. Лична ангажираност: Идентифициране на мисионер от тези региони и поемане на ангажимент за редовна молитва и финансова подкрепа.

Както казва Джонатан Гофорт: „Всички ресурси на Божеството са на наше разположение“. Предизвикателството пред глобалната църква днес е да се освободи от културните предразсъдъци и да застане рамо до рамо с тези, които са откликнали на призива да отидат и да направят ученици сред всички народи.

Източник

През 64 г. сл. Хр., почти две десетилетия преди зрелищата в Колизеума, на няколко километра оттам, в Арена Максимус, по заповед на император Нерон започна клането на беззащитни християни. Тези мирни последователи на Исус били разкъсани от диви животни в арената, а през нощта използвани като човешки факли в императорските градини.

Само няколко години по-рано апостол Павел пише на християните в Рим: „Всеки човек трябва да се подчинява на властта. Защото няма власт, освен от Бога, и онези, които съществуват, са поставени от Бога“ (Римляни 13:1).

Подобно на това ап. Петър пише: „Подчинявайте се заради Господа на всяка човешка власт, било то на царя като върховен владетел, било то на управителите като негови представители.“ Той също така обещава, че Бог ще дари с благодат този, който „от съвест към Бога… търпи скърбите, когато страда несправедливо“ (1 Петрово 2:13, 14, 17–19).

И Петър, и Павел бяха убити като мъченици по време на тираничното управление на Нерон. Павел беше обезглавен, а Петър – разпънат на кръст. Първите християни не очакваха справедливост в Римската империя. Те не бяха и социални революционери. Но все пак промениха света.

Според Теодорет, епископ на Кир, гладиаторите преустановили своите битки благодарение на смелата саможертва на един християнин, Телемах. След като се намесил в гладиаторска битка в Колизеума, той бил убит с камъни от тълпата. Император Хонорий бил толкова впечатлен от начина, по който Телемах намерил смъртта си, че издал указ, забраняващ гладиаторските битки. Последният известен бой е бил в Рим през 404 г., годината, която обикновено се посочва като тази на мъченичеството на Телемах.

Римската империя властваше над цивилизования западен свят в продължение на почти 1000 години, но в крайна сметка се срути върху собствените си основи. Политическата, икономическата и военната мощ не могат да се мерят със силата на истината.

Как християните могат най-добре да повлияят на нациите?

Исус учеше, че Неговите последователи трябва да бъдат „солта на земята“ и „светлината на света“. През вековете силата на Евангелието е променяла култури и народи, тъй като изкупените мъже и жени са оказвани влияние върху обществата, в които живеят. Евангелието на Христос в силата на Духа променя хората… а хората променят съдбата на народите.

През XVIII век Англия се превърна в страна, обхваната от морален упадък. Престъпността достигна най-високите си равнища, както и раждаемостта на извънбрачни деца. Насилието и пиянството бяха повсеместни.

Но Бог издигна смели и пламенни проповедници на Евангелието. Хора като Джон Уесли и Джордж Уайтфилд проповядваха на пазари и на открити полета. Установената църква не ги прие с отворени обятия, но църквите им така или иначе не биха могли да поемат толкова много хора.

Най-голямото духовно пробуждане в историята на Англия обхвана цялата страна и оказа силно влияние върху културата. Престъпността, насилието и извънбрачните раждания намаляха драстично. Като цяло нацията претърпя коренна промяна.

Историците с право приписват на кралица Виктория заслугите за положителното й влияние върху Англия. Но някои историци, специалисти по този период, приписват този положителен подем в морала в още по-голяма степен на уеслианското пробуждане. Това положително въздействие върху Англия продължи много десетилетия.

Макар че християните не са „от света“, ние трябва да бъдем активни в света, като променяме към по-добро живота на хората около нас.

Защо петдсятните мисии трябва да са аполитични?

Последователите на Христос трябва да участват в политическия живот на своите страни. Но мисионерът има свещено призвание да носи Евангелието  –  Божията сила за вечно спасение на всички вярващи  –  в един духовно изгубен свят.

И политиката, и Петдесетницата се отнасят до властта – но от съвсем различен вид. Властта, която Исус обеща на Своите ученици, когато Духът дойде при тях, беше да свидетелстват за Него „и в Ерусалим, и в цяла Юдея и Самария, и дори до най-отдалечените краища на земята“ (Деяния 1:8). Мисията на нашето братство е мисията на самия Христос. Стоейки вързан пред Пилат, Исус каза: „Моето царство не е от този свят. Ако Моето царство беше от този свят, тогава Моите слуги щяха да се борят“ (Йоан 18:36).

Където и да се проповядва Евангелието на Христос, то повдига човечеството и променя културите. Но подобряването на физическите и социалните условия не е нашата основна цел. Нашата задача е да изпълним обещанието на Исус, че „това Евангелие на Царството ще се проповядва по целия свят, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят“ (Матей 24:14). Човешките правителства възникват и падат, но мисията на Църквата да проповядва вечното царство на Христос остава.

През 1927 г. Ноел Пъркин става първият мисионер, заемал поста изпълнителен директор на Световните мисии на „Асамблеите на Бога“. Под негово ръководство са въведени две важни политики, които оформят бъдещето на мисионерската дейност на организацията по целия свят.

Първата е ангажиментът да се създават местни църкви, а не да се пренася американската църква в чужбина. Първото ръководство за мисионерите на Асамблеите на Бога, публикувано през 1931 г. под ръководството на Пъркин, гласи: „Спечелването на души за Христос и създаването на събрания на всички места, където са спечелени новоповярвали, трябва да се разглежда като основна цел на всички мисии.“ То допълнително постановяваше, че мисионерите трябва да създават църкви, които са самоиздържащи се, самоуправляващи се и саморазпространяващи се.

Освен това цялата мисионерска дейност трябваше да бъде аполитична. В наръчника се посочваше: „Мисионерите трябва строго да се въздържат от всякаква намеса в политическите дела и институции на хората, сред които работят.“ Тази аполитична позиция беше потвърдена по-конкретно от Изпълнителния комитет през 1976г. казва: „Не можем да допуснем свидетелството ни сред народите да бъде компрометирано или присъствието на нашите мисионери в други страни да бъде подложено на подозрение. … Потвърждаваме още веднъж нашата политика да запазим неполитическия характер на цялата ни мисионерска дейност.“

Дългосрочното въздействие на приоритетното разпространение на Евангелието с цел установяване на Църквата е доказало своята ефективност с течение на времето, особено след смени на политическите власти и правителства.

Преди повече от 40 години американските мисионери бяха принудени да напуснат Бирма (днес известна като Мианмар) и Куба, след като на власт идват нови правителства. Националните църкви, за чието създаване мисионерите са допринесли, не само оцеляха, но и процъфтяха. Вярващите от Петдесятните църкви се оказаха примерни граждани  –  а не контрареволюционери.

Когато мисионерите напускат Бирма през 1966 г., там има 12 668 членове на „Асамблеите на Бога“. Днес те са повече от 262 000. По същия начин „Асамблеите на Бога” в Куба проповядваха посланието на Христос с голяма ефективност и отбелязаха растеж от по-малко от 4 000 членове през 1959 г. до повече от 500 000 днес. Тези национални църкви се фокусират върху проповядването на Евангелието за изкупление и основаването на църкви, а не върху въпроси за социална справедливост и реформи.

Основната грижа на Божия Посланик не е насочена към временните човешки правителства, които възникват и падат. Подобно на Авраам, който „живееше като чужденец в земята на обещанието, като в чужда земя“, и ние „търсим града… чийто архитект и строител е Бог“ (Евреи 11:9, 10).

Как може да се постигне мир?

Нашият свят е изпълнен със страдание. Отчаяните човешки нужди, породени от бедността и болестите, често остават на заден план пред кризите, предизвикани от човешката омраза и конфликтите. Още от времето на Каин и Авел най-големите проблеми в света възникват между хората, но нито една от основните причини за човешките конфликти не може да бъде преодоляна чрез политика или война.

Когато религията се политизира, човешките конфликти стават най-непримирими. Бях в Босна, където вековната етническа омраза избухна през 1992 г. и за четири години загинаха 200 000 души. Бях в Руанда, където племенният геноцид отне живота на почти 1 милион души само за 100 дни. В сравнение с Босна и Руанда, повече от 3000-те души, които загинаха в конфликта в Северна Ирландия през последните десетилетия, са относително малко. Но с възможното изключение на Близкия изток, разкъсаното общество на Северна Ирландия изглежда едно от най-невъзможните за излекуване. Животът в Белфаст разкрива колко упорит и дълготраен може да бъде конфликтът. Мирът, толкова обсъждан и преследван, остава мимолетен, крехък  –  и неуловим.

Мирът изглежда невъзможен между хора, попаднали в капаните на вековни конфликти. Човечеството сякаш е по-малко способно да изгражда къси мостове, отколкото дълги. Мирът е необходим не само в световен мащаб, но и в рамките на нациите, а дори и в семействата.

Мирът започва с един човек и с един акт на прошка наведнъж. Само хората могат да променят обстоятелствата. Само Бог може да промени сърцата на хората.

Противоотровата срещу болестта на човешката омраза е Божията любов, проявена на кръста. Единственото ни послание към един свят, изпълнен с конфликти и разкъсван от войни, е Исус. Той даде живота Си, за да донесе помирение – първо с нашия Създател, а след това и с нашите събратя, част от Неговото творение. Единствената сила, която може да изцели този разбит свят, е преобразуващата сърцата сила на Евангелието. Като вярващи ние трябва да имаме грижа за душите и вечна перспектива. Трябва да се уверим, че не наричаме враг това, което Бог нарича жътва.

От какво се нуждае най-много светът?

Всяко задълбочено размишление върху бедността, глада и болестите, които обхващат голяма част от света – както и върху страданията, които понасят толкова много хора – изпълва ума с недоумение, а сърцето – с отчаяние. Състрадателното съпричастие с човечеството предизвиква желание да се направи всичко възможно, за да се подобри положението… дори и само в малка степен. Но как? Резултатите дори от най-добрите човешки усилия са временни. Невярващите, които не могат да разпознаят спасителната сила на Христос, смятат, че надеждата на Неговите последователи е неоснователна или безполезна. Те не разбират преобразуващата сила на Евангелието.

В изгнание, след като беше завладял голяма част от Европа, Наполеон Бонапарт размишляваше върху разликата между Христовото царство и империите, основани от завоеватели като Александър, Цезар и самия него. Той стигна до заключението, че „Исус Христос поставя изискване, което е по-трудно за удовлетворяване от всички останали; Той иска човешкото сърце; Той иска да го притежава изцяло за Себе Си. Той го изисква безусловно; и веднага искането Му се изпълнява. … Въпреки времето и пространството, душата на човека, с всичките си сили и способности, става част от империята на Христос.“

Небесното царство е вече тук и все още предстои да дойде. Когато фарисеите Го попитаха кога ще дойде Царството, Исус отговори: „Божието царство не идва с признаци, които да се наблюдават; нито ще кажат: „Ето, тук е!“ или: „Ето го там!“ Защото, ето, Божието царство е сред вас.“11 Иронично, именно изгонените самаряни в неизвестното село Сихар първи го обявиха за „Спасител на света“.

Царуването на Исус Христос може да започне още днес – в сърцето на всеки, който се подчини на Неговото господство. Това, от което всеки човек на света се нуждае най-много, е лично запознаване с Царя.

автор: Ранди Хърст
Източник