Мисионерите чуват този въпрос от десетилетия. Но през последните години се чува все по-силен хор от гласове, които поставят под въпрос междукултурните мисии. В един все по-плуралистичен свят защо продължаваме да изпращаме работници, които да разказват историята на Исус на хора, които имат свои собствени религии? Просто защото имаме дадена от Бога задача да проповядваме това Евангелие до краищата на земята. От Битие до Откровение, цялата Библия ни призовава да участваме в глобалната изкупителна мисия на Бога. Мисиите са планът на живия Бог, който работи чрез несъвършени хора, за да се направи известен сред всеки народ, племе и езикова група. Но тъй като предизвикателствата пред Божията мисия идват както отвътре, така и отвън Църквата, ние трябва да имаме и поддържаме солидна мисиология, която отразява сърцето на Бога.

ВЪНШНА КРИТИКА

За много нехристияни идеята християни да отиват в други общества и култури, за да убеждават хората да следват Исус, е арогантна и морално отблъскваща.

Някои отхвърлят религията като всеобщо невежа, разделяща и опасна.

Други признават социалната полза от религията, но считат всички вероизповедания за еднакво валидни. За тях всяка религия сочи към една и съща истина, но стига до нея по различни начини. Да се предполага, че една система от вярвания е по-добра от друга, изглежда елитарно, културно разрушително и дълбоко обидно. Тази критика произтича предимно от мироглед, който третира Библията като човешки документ без авторитет, наред с свещените текстове на всяка друга религия. При този възглед целта не е провъзгласяването на истината, а просто да се разбираме добре. Омаловажаването на Писанието води до намален интерес към мисиите. Ако не сме отговорни пред Божието Слово, послушанието е по избор. Споделянето на Евангелието вече не е спешно — нито в глобален, нито в местен мащаб. За да повлияем на нашия свят за Христос, трябва да останем също толкова отдадени на четенето и подчинението на Божието Слово, колкото бяха първите християни. Въпреки това най-често срещаните възражения срещу християнските мисии — както сред нехристияните, така и сред все по-голям брой християни — са обвиненията в колониализъм.

В проучване на Barna Group от 2020 г. сред ангажирани християни, посещаващи църква, 41% от младите възрастни (на възраст 18–34 години) са съгласни напълно или донякъде, че „християнската мисия е опорочена от връзката си с колониализма“, както и 32% от 13- до 17-годишните и 28% от възрастните на 35 и повече години.

Християнските мисии започнаха още по времето на Новия Завет, когато последователите на Исус разпространяваха Евангелието от Ерусалим из целия римски свят, и продължават и до днес. От 17-ти до 19-ти век бурното мисионерско дело съвпадна с период на западната политическа, икономическа и културна експанзия, известен като колониалната епоха. Всъщност границите между мисионерските и колониалните цели понякога се размиваха. Но през това време имаше и много искрени мисионери, които дадоха живота си за Евангелието. Редица християнски учени са опровергали твърденията, че християнството е нетолерантно към мултикултурализма или потиска местните култури. В много случаи християнските мисионери са работили за съхранението на езика и почитането на културата в условията на хомогенизиращия ефект на глобализацията.

Хората, които приемат вярата в Исус и израстват в библейското светоусещане, имат чувство за принадлежност към едно разнообразно, световно семейство на вярата. Днешните мисионери са разнообразни и често са по-настроени към междукултурните въпроси, отколкото техните критици. Мнозина са висококвалифицирани в междукултурните отношения, езиците, световните религии и контекстуализацията на Евангелието. Определянето на християнските мисии като колониални или неоколониални предполага, че всички мисионери са мотивирани от чувство за морално превъзходство, расистки предположения, експлоататорско поведение, комплекс за „бял спасител“ и западна изключителност.

Тази критика погрешно предполага, че християнството е неразривно свързано с колониални вярвания и практики, които обезценяват и изкривяват човешкото достойнство и живот. Нищо не може да бъде по-далеч от реалността на благовестието на Исус.

ВЪТРЕШНА КРИТИКА

Няколко служители на Световните мисии на Асамблеите на Бога наскоро приеха покана да се обърнат към група университетски студенти. Те говориха за усилията за основаване на църкви сред недостигнати народности и за процеса на свързване на местните вярващи с местните църкви.

След изказването си мисионерите предложиха да отговорят на въпроси. Първите двама студенти, които взеха думата, оспориха моралността на мисионерите, които евангелизират хора от други вероизповедания. Студентите възразиха, че ексклузивните претенции на християнството приличат на западни привилегии и неоколониализъм. Тези млади хора считаха благотворителните дела за похвални, но се противопоставиха на идеята мисионерите да обръщат хора в своята вяра.

Когато мисионерите се опитаха да отговорят, модераторът на класа прекрати дискусията.

Това се случи в християнски университет. Студентите бяха записани в курс по мисии като част от програма за обучение за служение.

Как да отговорим на такива критики от нашите собствени редици? За начало каним вярващите, които се борят с негативно отношение към мисиите, да прочетат обширно за историята на християнството. Историкът Филип Дженкинс обяснява в книгата си „Следващото християнство“, че мисионерите в колониалната епоха са рискували насилие, тропически болести и други опасности – не за финансова печалба или политическо завоевание, а с единствената цел да проповядват Евангелието.

Дженкинс отбелязва, че протестантските мисионери превеждаха Писанията на местните езици и даваха възможност на местните членове на църквата да поемат лидерски роли. Той също така отбелязва, че мисионерите често критикували колониалните злоупотреби, говорели, за да ги разобличат и да инициират промяна. Някои от тези мисионери са станали жизненоважни съюзници в западните антиколониални движения. Дженкинс твърди, че новоповярвалите местни жители бързо са израствали в новооткритата си вяра – и много от тях са били готови да положат живота си за делото на Христос.

Той споделя разказа за това как кралят на Буганда, африканско кралство в днешна Уганда, екзекутира стотици местни жители през 1885–86 г., когато те отказаха да се отрекат от християнската си вяра. „В един-единствен ден 32 християни били изгорени живи“, пише Дженкинс. „С такива примери в ума, е абсурдно да се твърди, че новата религия е само за белите хора, и вярата се разпространи бързо както в Уганда, така и в Мадагаскар.“

Въпреки това, Дженкинс също посочва, че „за всяко мисионерско начинание ръкополагането на местно духовенство трябва да бъде решаващият тест за ангажираността да се излезе отвъд имперския контекст.“

Ангажиментът на Департаментът по мисии на Асамблеи на Бога (AGWM) към развитието на местни национални църковни движения показва, че нашето начинание не е колониално. Днес само Световното общение на Асамблеите на Бога (WAGF) обхваща приблизително 160 държави, 370 000 църкви и 70 милиона вярващи по целия свят. Това са местни национални църкви със собствено ръководство и институции за обучение. Те евангелизират собствения си народ и изпращат и подкрепят междукултурни мисионери. Би било обидно да се отрича ролята и ангажираността на тези вярващи, като се предполага, че тяхната преданост към Исус и Неговата Великото поръчение е просто продукт на западния империализъм.

В рамките на Асамблеите на Бога ангажиментът към местния модел е довел до създаването на 2 900 библейски колежи и институции за обучение по целия свят, в които ежегодно се записват 162 000 студенти.

Независимо дали става дума за пионерска работа сред народи, които нямат достъп до Евангелието, за укрепване на нововъзникваща национална църква, за обучение на лидери за растящо движение или за подготовка на местни членове за междукултурни мисии, именно местните християни, църковните общини и лидерите са тези, които държат кормилото.

Някои християни посочват глобалния растеж на Църквата като доказателство, че вече няма нужда от мисионери. Вместо да изпращат мисионери, те предлагат просто да се изпращат пари в подкрепа на работата на местните християни. Други предлагат междукултурните работници да не се занимават повече с евангелизация и основаване на църкви, а да се придържат към обучението на другите. Често с тези възгледи се свързва идеята, че „всеки е мисионер“. Въпреки че пасторите често използват тази фраза, за да насърчат членовете на църквата да станат по-активни в изразяването на вярата си, тя може да има нежелани последствия. Ако всеки е мисионер, според тази логика, цялата християнска работа е една и съща. И ако това е така, защо просто да не финансираме местните християни – всички от които също са мисионери – спестявайки време, усилия и пари?

Небрежният подход към краткосрочните мисионерски пътувания също може да подкопае здравата мисиология. Такива пътувания са полезни, когато водят до засилена ангажираност към дългосрочните мисии, молитва за изгубените, увеличаване на даренията и мобилизиране на доброволчеството у дома. Въпреки това, при липса на учение и ученичество, те могат да дадат на участниците погрешна представа за основната цел на мисиите. Извършването на добри дела и даването на материални блага на местните жители са сред малкото неща, които могат да правят хора без езикови и културни умения. В резултат на това някои членове на църквата имат затруднения да възприемат мисиите като нещо различно от благотворителна работа. Писанието предоставя корекция за тези погрешни представи. Евангелията и Деянията съдържат пет поръчения от възкръсналия Господ (Матей 28:16–20; Марк 16:14–18; Лука 24:44–49; Йоан 20:21–23; Деяния 1:4–8).

Както Отец изпрати Него, така и Исус изпрати Своите последователи в силата на Духа да проповядват Евангелието и да правят ученици, преминавайки културните граници до краищата на земята.

Това е глобална задача с огромна сложност. Никой, който сериозно я обмисля, не би предложил стратегия за изпращане на неподготвени, краткосрочни работници, без езиково или културно разбиране.

Около 40% от световното население — около три милиарда души — живее в общества, в които евангелистите съставляват по-малко от 2%. В рамките на тази група почти две трети се намират на места, където има не повече от 1 християнин на 1000 души. Духът все още призовава работници да посветят живота си на апостолската работа по проповядване на Христос и основаване на Църквата сред онези, които имат ограничен достъп до Евангелието.

Трябва да следваме примера на апостол Павел, чиято мисионерска група основаваше местни църкви и им разкриваше пълното откровение на Писанието. Тези нови общности на вярата след това евангелизираха другите и се грижеха за бедните и маргинализираните. Стратегията да се изпращат пари, а не мисионери, е изпълнена с трудности. Плащането на християни да служат на собствения си народ финансира пастирска работа, а не мисионерска дейност. Без мобилизация и специално обучение тези вярващи не могат да достигнат извън собствените си културни сфери. Предполагаемите икономии от плащането на местни хора се изпаряват, когато работата им стане междукултурна. В този момент те вършат работата на персонала на мисионерските агенции, но без същото ниво на отчетност и подкрепа. Изучаването на езика, образованието на децата, медицинските въпроси, пътуванията, грижата за членовете, финансовата инфраструктура и т.н. се натрупват за онези, които поемат дългосрочни ангажименти към мисионерското поле. Плащането на местни християни отвън създава наемници, а не апостоли за собствения им народ. Това води до патернализъм, зависимост и корупция, което прави църквите в по-богатите нации по-податливи на обвиненията, че практикуват неоколониални мисии. За разлика от това, местният принцип на самоиздръжка има доказан опит на успех. В рамките на WAGF местните хора не само плащат на своите пастори, но и изпращат и финансират мисионери. Този подход утвърждава вярата, духовните дарби и способностите на местните вярващи. Той също така прави всеки мисионер отговорен за умножаването и възпроизвеждането.

В Писанието няма индикация, че някоя църква получава освобождаване от участие в Великото поръчение.

Нашият ангажимент към мисиите не може да се промени, защото Божието Слово не се променя (Матей 24:35).

БИБЛЕЙСКА МИСИОЛОГИЯ

Нашата визия за Църквата трябва да съвпада с Божията. От обещанието Му към Авраам, че „всички народи на земята ще бъдат благословени“ (Битие 12:3), до великолепното откровение за изкупеното човечество във цялото му многообразие (Откровение 5:9; 7:9; 21:24,26), Божието сърце за изкупление е ясно.

Хората по целия свят, които имат най-малък достъп до Евангелието, живеят в общества, в които има толкова малко християни, че практически нямат възможност да чуят евангелското послание или да видят как то се изживява пред тях. Това, от което се нуждаят, е някой да дойде и да бъде първият християнин, когото някога са срещали или с когото са станали приятели.

Не можем да не знаем тази информация, нито можем да застанем пред Христовото съдилище и да се оправдаваме с невежество.

Здравата петдесятна мисиология е изградена върху основата на Писанието. Три библейски прозрения са особено уместни:

1. Библейската визия за свидетелството, изпълнено с Духа. Деяния 1:8 е важен стих за петдесятниците. Този текст ни разкрива не само нашето преживяване на кръщението в Светия Дух, но и основната цел на това овластяване. През 1914 г. основателите на „Асамблеите на Бога“ изразиха желание да постигнат „най-великото евангелизиране, което светът някога е виждал“.

„Асамблеите на Бога“ остават ангажирани да вървят в силата на Духа, носейки променящото живота послание на Евангелието на хора, които все още не са го чули.

2. Библейската визия за човечеството, което се нуждае от спасение от греха и помирение с Бога. Хората, които са против мисиите, имат възглед за човечеството, който е в противоречие с Библията. Според библейското откровение Бог е сътворил човеците по Своя образ. Въпреки това грехът е влязъл в света и е отделил хората от техния Създател. Библейският портрет на човечеството като изгубено и нуждаещо се от спасение е в сърцевината на Божия изкупителен проект. Това е и основната отправна точка за разбирането на Писанието.

Помирението е в центъра на библейския разказ. Добрата вест за това, което Бог е направил чрез Исус Христос, е посланието на надежда, което проповядваме на един разбит свят.

Ние продължаваме да проповядваме това спасително послание, защото помирението започва с проповядване (Римляни 10:14–15). Римляни 1:18–32 показва, че хората потискат това, което знаят за Бога от общото откровение. В крайна сметка всички са отговорни пред Бога (Римляни 3:19). В своето бунтуване греховното човечество активно отхвърля светлината (Йоан 3:19–20; Откровение 9:20–21). Но Бог е милостив. Той изпрати Своя Син да умре за изгубените хора (Йоан 3:16) и изпраща Своята Църква да проповядва Неговата истина. 3. Библейската визия за разпространение. В местните национални църковни движения се крие най-голямата надежда за евангелизиране на техните култури и предаване на вярата на следващото поколение.

Една напълно местна, вярваща в Библията общност е мисионерска църква, която ще отиде на различни места, за да изпълни Великото поръчение.

Целта на партньорството с националните църкви е да им помогнем да достигнат и обучат собствения си народ. В крайна сметка те ще затворят кръга и ще изпратят свои собствени междукултурни работници на мисионерските полета. Разбира се, има много хора, които радикално не са съгласни с нашето разбиране за Библията и с нашето непрекъснато желание да проповядваме Исус Христос на света чрез изпращането на мисионери. За да използваме израза на Крис Райт обаче, ние искаме да четем Библията в нейния смисъл, а не против него. А това направление е великата история на Божия изкупителен план за всички хора. Историята е на наша страна в това. Експлозивният световен растеж на Петдесятното движение през 20-ти век започна с изпълнени с Духа вярващи, които взеха на сериозно библейското послание за изгубеността на човечеството, Божията любов към света, спасителното дело на Христос и ролята на Божия народ в провъзгласяването на спасението.

Бог призовава по същия начин и това поколение от мъже и жени от Петдесятното движение да отидат там, където Църквата и вярата не съществуват.

Ние вярваме, че всеки човек трябва да чуе любяща покана да следва Исус. Това е, което ни подтиква да отидем като мисионери и да изпращаме мисионери.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

Силна теология на изпращането е от съществено значение за живота и служението на Църквата (Йоан 17:18; 20:21; Римляни 10:14–15). Това е очевидно в Книгата на Деянията, когато новосъздадената община в Антиохия изпрати Варнава и Савел (Деяния 13:1–3). Въпреки съпротивата на някои срещу техните мисионерски усилия, дългосрочният резултат беше жътва на души. Много църковни ходци се борят с културни идеологии, които се противопоставят на Божията мисия. Не можем да позволим цяло едно поколение да бъде изключено от участието в апостолската дейност, към която е призвана Църквата. Мисионерската апатия е опасна. Ако църковните членове не се интересуват от достигането на хора по целия свят, вероятно няма да се интересуват и от достигането на хората отсреща. Липсата на спешност да се ангажираме с мисии и лично евангелизиране може също да доведе християните до убеждението, че в крайна сметка всеки ще получи вечен живот. С такова мислене няма нужда да се говори за Исус или за спасението. Светият Дух призовава Църквата да погледне нагоре и да види, че нивите са узрели за жътва. Той призовава работниците да посветят живота си на проповядването на Христос и основаването на църкви сред онези, които имат ограничен достъп до Евангелието.

Така че, имайки предвид Христовата заповед, ние продължаваме да изпращаме работници по целия свят, за да проповядват спасението в Исус.

Джон Ийстър и Алън Джонсън

Тази статия е публикувана в пролетното издание на списание Influence през 2023 г.