Мисионерите чуват този въпрос от десетилетия. Но през последните години се чува все по-силен хор от гласове, които поставят под въпрос междукултурните мисии. В един все по-плуралистичен свят защо продължаваме да изпращаме работници, които да разказват историята на Исус на хора, които имат свои собствени религии? Просто защото имаме дадена от Бога задача да проповядваме това Евангелие до краищата на земята. От Битие до Откровение, цялата Библия ни призовава да участваме в глобалната изкупителна мисия на Бога. Мисиите са планът на живия Бог, който работи чрез несъвършени хора, за да се направи известен сред всеки народ, племе и езикова група. Но тъй като предизвикателствата пред Божията мисия идват както отвътре, така и отвън Църквата, ние трябва да имаме и поддържаме солидна мисиология, която отразява сърцето на Бога.

ВЪНШНА КРИТИКА

За много нехристияни идеята християни да отиват в други общества и култури, за да убеждават хората да следват Исус, е арогантна и морално отблъскваща.

Някои отхвърлят религията като всеобщо невежа, разделяща и опасна.

Други признават социалната полза от религията, но считат всички вероизповедания за еднакво валидни. За тях всяка религия сочи към една и съща истина, но стига до нея по различни начини. Да се предполага, че една система от вярвания е по-добра от друга, изглежда елитарно, културно разрушително и дълбоко обидно. Тази критика произтича предимно от мироглед, който третира Библията като човешки документ без авторитет, наред с свещените текстове на всяка друга религия. При този възглед целта не е провъзгласяването на истината, а просто да се разбираме добре. Омаловажаването на Писанието води до намален интерес към мисиите. Ако не сме отговорни пред Божието Слово, послушанието е по избор. Споделянето на Евангелието вече не е спешно — нито в глобален, нито в местен мащаб. За да повлияем на нашия свят за Христос, трябва да останем също толкова отдадени на четенето и подчинението на Божието Слово, колкото бяха първите християни. Въпреки това най-често срещаните възражения срещу християнските мисии — както сред нехристияните, така и сред все по-голям брой християни — са обвиненията в колониализъм.

В проучване на Barna Group от 2020 г. сред ангажирани християни, посещаващи църква, 41% от младите възрастни (на възраст 18–34 години) са съгласни напълно или донякъде, че „християнската мисия е опорочена от връзката си с колониализма“, както и 32% от 13- до 17-годишните и 28% от възрастните на 35 и повече години.

Християнските мисии започнаха още по времето на Новия Завет, когато последователите на Исус разпространяваха Евангелието от Ерусалим из целия римски свят, и продължават и до днес. От 17-ти до 19-ти век бурното мисионерско дело съвпадна с период на западната политическа, икономическа и културна експанзия, известен като колониалната епоха. Всъщност границите между мисионерските и колониалните цели понякога се размиваха. Но през това време имаше и много искрени мисионери, които дадоха живота си за Евангелието. Редица християнски учени са опровергали твърденията, че християнството е нетолерантно към мултикултурализма или потиска местните култури. В много случаи християнските мисионери са работили за съхранението на езика и почитането на културата в условията на хомогенизиращия ефект на глобализацията.

Хората, които приемат вярата в Исус и израстват в библейското светоусещане, имат чувство за принадлежност към едно разнообразно, световно семейство на вярата. Днешните мисионери са разнообразни и често са по-настроени към междукултурните въпроси, отколкото техните критици. Мнозина са висококвалифицирани в междукултурните отношения, езиците, световните религии и контекстуализацията на Евангелието. Определянето на християнските мисии като колониални или неоколониални предполага, че всички мисионери са мотивирани от чувство за морално превъзходство, расистки предположения, експлоататорско поведение, комплекс за „бял спасител“ и западна изключителност.

Тази критика погрешно предполага, че християнството е неразривно свързано с колониални вярвания и практики, които обезценяват и изкривяват човешкото достойнство и живот. Нищо не може да бъде по-далеч от реалността на благовестието на Исус.

ВЪТРЕШНА КРИТИКА

Няколко служители на Световните мисии на Асамблеите на Бога наскоро приеха покана да се обърнат към група университетски студенти. Те говориха за усилията за основаване на църкви сред недостигнати народности и за процеса на свързване на местните вярващи с местните църкви.

След изказването си мисионерите предложиха да отговорят на въпроси. Първите двама студенти, които взеха думата, оспориха моралността на мисионерите, които евангелизират хора от други вероизповедания. Студентите възразиха, че ексклузивните претенции на християнството приличат на западни привилегии и неоколониализъм. Тези млади хора считаха благотворителните дела за похвални, но се противопоставиха на идеята мисионерите да обръщат хора в своята вяра.

Когато мисионерите се опитаха да отговорят, модераторът на класа прекрати дискусията.

Това се случи в християнски университет. Студентите бяха записани в курс по мисии като част от програма за обучение за служение.

Как да отговорим на такива критики от нашите собствени редици? За начало каним вярващите, които се борят с негативно отношение към мисиите, да прочетат обширно за историята на християнството. Историкът Филип Дженкинс обяснява в книгата си „Следващото християнство“, че мисионерите в колониалната епоха са рискували насилие, тропически болести и други опасности – не за финансова печалба или политическо завоевание, а с единствената цел да проповядват Евангелието.

Дженкинс отбелязва, че протестантските мисионери превеждаха Писанията на местните езици и даваха възможност на местните членове на църквата да поемат лидерски роли. Той също така отбелязва, че мисионерите често критикували колониалните злоупотреби, говорели, за да ги разобличат и да инициират промяна. Някои от тези мисионери са станали жизненоважни съюзници в западните антиколониални движения. Дженкинс твърди, че новоповярвалите местни жители бързо са израствали в новооткритата си вяра – и много от тях са били готови да положат живота си за делото на Христос.

Той споделя разказа за това как кралят на Буганда, африканско кралство в днешна Уганда, екзекутира стотици местни жители през 1885–86 г., когато те отказаха да се отрекат от християнската си вяра. „В един-единствен ден 32 християни били изгорени живи“, пише Дженкинс. „С такива примери в ума, е абсурдно да се твърди, че новата религия е само за белите хора, и вярата се разпространи бързо както в Уганда, така и в Мадагаскар.“

Въпреки това, Дженкинс също посочва, че „за всяко мисионерско начинание ръкополагането на местно духовенство трябва да бъде решаващият тест за ангажираността да се излезе отвъд имперския контекст.“

Ангажиментът на Департаментът по мисии на Асамблеи на Бога (AGWM) към развитието на местни национални църковни движения показва, че нашето начинание не е колониално. Днес само Световното общение на Асамблеите на Бога (WAGF) обхваща приблизително 160 държави, 370 000 църкви и 70 милиона вярващи по целия свят. Това са местни национални църкви със собствено ръководство и институции за обучение. Те евангелизират собствения си народ и изпращат и подкрепят междукултурни мисионери. Би било обидно да се отрича ролята и ангажираността на тези вярващи, като се предполага, че тяхната преданост към Исус и Неговата Великото поръчение е просто продукт на западния империализъм.

В рамките на Асамблеите на Бога ангажиментът към местния модел е довел до създаването на 2 900 библейски колежи и институции за обучение по целия свят, в които ежегодно се записват 162 000 студенти.

Независимо дали става дума за пионерска работа сред народи, които нямат достъп до Евангелието, за укрепване на нововъзникваща национална църква, за обучение на лидери за растящо движение или за подготовка на местни членове за междукултурни мисии, именно местните християни, църковните общини и лидерите са тези, които държат кормилото.

Някои християни посочват глобалния растеж на Църквата като доказателство, че вече няма нужда от мисионери. Вместо да изпращат мисионери, те предлагат просто да се изпращат пари в подкрепа на работата на местните християни. Други предлагат междукултурните работници да не се занимават повече с евангелизация и основаване на църкви, а да се придържат към обучението на другите. Често с тези възгледи се свързва идеята, че „всеки е мисионер“. Въпреки че пасторите често използват тази фраза, за да насърчат членовете на църквата да станат по-активни в изразяването на вярата си, тя може да има нежелани последствия. Ако всеки е мисионер, според тази логика, цялата християнска работа е една и съща. И ако това е така, защо просто да не финансираме местните християни – всички от които също са мисионери – спестявайки време, усилия и пари?

Небрежният подход към краткосрочните мисионерски пътувания също може да подкопае здравата мисиология. Такива пътувания са полезни, когато водят до засилена ангажираност към дългосрочните мисии, молитва за изгубените, увеличаване на даренията и мобилизиране на доброволчеството у дома. Въпреки това, при липса на учение и ученичество, те могат да дадат на участниците погрешна представа за основната цел на мисиите. Извършването на добри дела и даването на материални блага на местните жители са сред малкото неща, които могат да правят хора без езикови и културни умения. В резултат на това някои членове на църквата имат затруднения да възприемат мисиите като нещо различно от благотворителна работа. Писанието предоставя корекция за тези погрешни представи. Евангелията и Деянията съдържат пет поръчения от възкръсналия Господ (Матей 28:16–20; Марк 16:14–18; Лука 24:44–49; Йоан 20:21–23; Деяния 1:4–8).

Както Отец изпрати Него, така и Исус изпрати Своите последователи в силата на Духа да проповядват Евангелието и да правят ученици, преминавайки културните граници до краищата на земята.

Това е глобална задача с огромна сложност. Никой, който сериозно я обмисля, не би предложил стратегия за изпращане на неподготвени, краткосрочни работници, без езиково или културно разбиране.

Около 40% от световното население — около три милиарда души — живее в общества, в които евангелистите съставляват по-малко от 2%. В рамките на тази група почти две трети се намират на места, където има не повече от 1 християнин на 1000 души. Духът все още призовава работници да посветят живота си на апостолската работа по проповядване на Христос и основаване на Църквата сред онези, които имат ограничен достъп до Евангелието.

Трябва да следваме примера на апостол Павел, чиято мисионерска група основаваше местни църкви и им разкриваше пълното откровение на Писанието. Тези нови общности на вярата след това евангелизираха другите и се грижеха за бедните и маргинализираните. Стратегията да се изпращат пари, а не мисионери, е изпълнена с трудности. Плащането на християни да служат на собствения си народ финансира пастирска работа, а не мисионерска дейност. Без мобилизация и специално обучение тези вярващи не могат да достигнат извън собствените си културни сфери. Предполагаемите икономии от плащането на местни хора се изпаряват, когато работата им стане междукултурна. В този момент те вършат работата на персонала на мисионерските агенции, но без същото ниво на отчетност и подкрепа. Изучаването на езика, образованието на децата, медицинските въпроси, пътуванията, грижата за членовете, финансовата инфраструктура и т.н. се натрупват за онези, които поемат дългосрочни ангажименти към мисионерското поле. Плащането на местни християни отвън създава наемници, а не апостоли за собствения им народ. Това води до патернализъм, зависимост и корупция, което прави църквите в по-богатите нации по-податливи на обвиненията, че практикуват неоколониални мисии. За разлика от това, местният принцип на самоиздръжка има доказан опит на успех. В рамките на WAGF местните хора не само плащат на своите пастори, но и изпращат и финансират мисионери. Този подход утвърждава вярата, духовните дарби и способностите на местните вярващи. Той също така прави всеки мисионер отговорен за умножаването и възпроизвеждането.

В Писанието няма индикация, че някоя църква получава освобождаване от участие в Великото поръчение.

Нашият ангажимент към мисиите не може да се промени, защото Божието Слово не се променя (Матей 24:35).

БИБЛЕЙСКА МИСИОЛОГИЯ

Нашата визия за Църквата трябва да съвпада с Божията. От обещанието Му към Авраам, че „всички народи на земята ще бъдат благословени“ (Битие 12:3), до великолепното откровение за изкупеното човечество във цялото му многообразие (Откровение 5:9; 7:9; 21:24,26), Божието сърце за изкупление е ясно.

Хората по целия свят, които имат най-малък достъп до Евангелието, живеят в общества, в които има толкова малко християни, че практически нямат възможност да чуят евангелското послание или да видят как то се изживява пред тях. Това, от което се нуждаят, е някой да дойде и да бъде първият християнин, когото някога са срещали или с когото са станали приятели.

Не можем да не знаем тази информация, нито можем да застанем пред Христовото съдилище и да се оправдаваме с невежество.

Здравата петдесятна мисиология е изградена върху основата на Писанието. Три библейски прозрения са особено уместни:

1. Библейската визия за свидетелството, изпълнено с Духа. Деяния 1:8 е важен стих за петдесятниците. Този текст ни разкрива не само нашето преживяване на кръщението в Светия Дух, но и основната цел на това овластяване. През 1914 г. основателите на „Асамблеите на Бога“ изразиха желание да постигнат „най-великото евангелизиране, което светът някога е виждал“.

„Асамблеите на Бога“ остават ангажирани да вървят в силата на Духа, носейки променящото живота послание на Евангелието на хора, които все още не са го чули.

2. Библейската визия за човечеството, което се нуждае от спасение от греха и помирение с Бога. Хората, които са против мисиите, имат възглед за човечеството, който е в противоречие с Библията. Според библейското откровение Бог е сътворил човеците по Своя образ. Въпреки това грехът е влязъл в света и е отделил хората от техния Създател. Библейският портрет на човечеството като изгубено и нуждаещо се от спасение е в сърцевината на Божия изкупителен проект. Това е и основната отправна точка за разбирането на Писанието.

Помирението е в центъра на библейския разказ. Добрата вест за това, което Бог е направил чрез Исус Христос, е посланието на надежда, което проповядваме на един разбит свят.

Ние продължаваме да проповядваме това спасително послание, защото помирението започва с проповядване (Римляни 10:14–15). Римляни 1:18–32 показва, че хората потискат това, което знаят за Бога от общото откровение. В крайна сметка всички са отговорни пред Бога (Римляни 3:19). В своето бунтуване греховното човечество активно отхвърля светлината (Йоан 3:19–20; Откровение 9:20–21). Но Бог е милостив. Той изпрати Своя Син да умре за изгубените хора (Йоан 3:16) и изпраща Своята Църква да проповядва Неговата истина. 3. Библейската визия за разпространение. В местните национални църковни движения се крие най-голямата надежда за евангелизиране на техните култури и предаване на вярата на следващото поколение.

Една напълно местна, вярваща в Библията общност е мисионерска църква, която ще отиде на различни места, за да изпълни Великото поръчение.

Целта на партньорството с националните църкви е да им помогнем да достигнат и обучат собствения си народ. В крайна сметка те ще затворят кръга и ще изпратят свои собствени междукултурни работници на мисионерските полета. Разбира се, има много хора, които радикално не са съгласни с нашето разбиране за Библията и с нашето непрекъснато желание да проповядваме Исус Христос на света чрез изпращането на мисионери. За да използваме израза на Крис Райт обаче, ние искаме да четем Библията в нейния смисъл, а не против него. А това направление е великата история на Божия изкупителен план за всички хора. Историята е на наша страна в това. Експлозивният световен растеж на Петдесятното движение през 20-ти век започна с изпълнени с Духа вярващи, които взеха на сериозно библейското послание за изгубеността на човечеството, Божията любов към света, спасителното дело на Христос и ролята на Божия народ в провъзгласяването на спасението.

Бог призовава по същия начин и това поколение от мъже и жени от Петдесятното движение да отидат там, където Църквата и вярата не съществуват.

Ние вярваме, че всеки човек трябва да чуе любяща покана да следва Исус. Това е, което ни подтиква да отидем като мисионери и да изпращаме мисионери.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

Силна теология на изпращането е от съществено значение за живота и служението на Църквата (Йоан 17:18; 20:21; Римляни 10:14–15). Това е очевидно в Книгата на Деянията, когато новосъздадената община в Антиохия изпрати Варнава и Савел (Деяния 13:1–3). Въпреки съпротивата на някои срещу техните мисионерски усилия, дългосрочният резултат беше жътва на души. Много църковни ходци се борят с културни идеологии, които се противопоставят на Божията мисия. Не можем да позволим цяло едно поколение да бъде изключено от участието в апостолската дейност, към която е призвана Църквата. Мисионерската апатия е опасна. Ако църковните членове не се интересуват от достигането на хора по целия свят, вероятно няма да се интересуват и от достигането на хората отсреща. Липсата на спешност да се ангажираме с мисии и лично евангелизиране може също да доведе християните до убеждението, че в крайна сметка всеки ще получи вечен живот. С такова мислене няма нужда да се говори за Исус или за спасението. Светият Дух призовава Църквата да погледне нагоре и да види, че нивите са узрели за жътва. Той призовава работниците да посветят живота си на проповядването на Христос и основаването на църкви сред онези, които имат ограничен достъп до Евангелието.

Така че, имайки предвид Христовата заповед, ние продължаваме да изпращаме работници по целия свят, за да проповядват спасението в Исус.

Джон Ийстър и Алън Джонсън

Тази статия е публикувана в пролетното издание на списание Influence през 2023 г.

Тази промяна обаче носи със себе си нови и сериозни предизвикателства, особено по отношение на финансовата подкрепа за работниците, изпратени от т.нар. „Две трети от света“ (развиващите се страни).

Реалността на финансовото осигуряване

Проучване сред мисионери от различни континенти разкрива, че само много малък процент от тях получават подкрепа от своята местна църква. Вместо това, повечето разчитат на приятели (често създадени по време на обучителни програми), членове на семейството, а в някои случаи дори на подкрепа от нехристияни.

Много от тези мисионери са принудени да работят допълнително, за да се издържат. Една от анкетираните споделя, че едва 10% от нейната подкрепа е постоянна всеки месец, но въпреки това тя свидетелства, че Бог винаги осигурява необходимото.

Основни пречки: Погрешни схващания и културни табута

Според Тери Шърман, която обучава мисионери в набирането на средства, основните трудности често са духовни и психологически. „Нашите начини на мислене и културни табута относно парите са най-големите ни врагове“, споделя тя.

Основните предизвикателства включват:

• Липса на библейско разбиране: Много църкви и отделни християни нямат стабилна библейска основа относно парите и партньорството в Божието царство.
• Културни различия: Начинът, по който се възприема искането на финансова помощ, варира в различните култури, което понякога създава пречки.
• Погрешни възприятия: Често се смята, че връзката между мисионера и поддръжника е само финансова, вместо да се гради върху солидно приятелство и обща визия.

Как можем да помогнем?

За да се подкрепи тази „нова вълна“ от мисионери, е необходима промяна в мисленето и практически действия:

1. Молитва за местните църкви: Трябва да се молим църквите в развиващите се страни да разберат своята роля на „изпращащи“ в Голямото поръчение.
2. Обучение: Организиране на семинари за набиране на средства, които помагат на мисионерите да изграждат партньорства, основани на доверие и обща цел.
3. Промяна на манталитета: Преминаване от дух на недоимък и ограничения към дух на изобилие и доверие в Божието снабдяване.
4. Лична ангажираност: Идентифициране на мисионер от тези региони и поемане на ангажимент за редовна молитва и финансова подкрепа.

Както казва Джонатан Гофорт: „Всички ресурси на Божеството са на наше разположение“. Предизвикателството пред глобалната църква днес е да се освободи от културните предразсъдъци и да застане рамо до рамо с тези, които са откликнали на призива да отидат и да направят ученици сред всички народи.

Източник

През 64 г. сл. Хр., почти две десетилетия преди зрелищата в Колизеума, на няколко километра оттам, в Арена Максимус, по заповед на император Нерон започна клането на беззащитни християни. Тези мирни последователи на Исус били разкъсани от диви животни в арената, а през нощта използвани като човешки факли в императорските градини.

Само няколко години по-рано апостол Павел пише на християните в Рим: „Всеки човек трябва да се подчинява на властта. Защото няма власт, освен от Бога, и онези, които съществуват, са поставени от Бога“ (Римляни 13:1).

Подобно на това ап. Петър пише: „Подчинявайте се заради Господа на всяка човешка власт, било то на царя като върховен владетел, било то на управителите като негови представители.“ Той също така обещава, че Бог ще дари с благодат този, който „от съвест към Бога… търпи скърбите, когато страда несправедливо“ (1 Петрово 2:13, 14, 17–19).

И Петър, и Павел бяха убити като мъченици по време на тираничното управление на Нерон. Павел беше обезглавен, а Петър – разпънат на кръст. Първите християни не очакваха справедливост в Римската империя. Те не бяха и социални революционери. Но все пак промениха света.

Според Теодорет, епископ на Кир, гладиаторите преустановили своите битки благодарение на смелата саможертва на един християнин, Телемах. След като се намесил в гладиаторска битка в Колизеума, той бил убит с камъни от тълпата. Император Хонорий бил толкова впечатлен от начина, по който Телемах намерил смъртта си, че издал указ, забраняващ гладиаторските битки. Последният известен бой е бил в Рим през 404 г., годината, която обикновено се посочва като тази на мъченичеството на Телемах.

Римската империя властваше над цивилизования западен свят в продължение на почти 1000 години, но в крайна сметка се срути върху собствените си основи. Политическата, икономическата и военната мощ не могат да се мерят със силата на истината.

Как християните могат най-добре да повлияят на нациите?

Исус учеше, че Неговите последователи трябва да бъдат „солта на земята“ и „светлината на света“. През вековете силата на Евангелието е променяла култури и народи, тъй като изкупените мъже и жени са оказвани влияние върху обществата, в които живеят. Евангелието на Христос в силата на Духа променя хората… а хората променят съдбата на народите.

През XVIII век Англия се превърна в страна, обхваната от морален упадък. Престъпността достигна най-високите си равнища, както и раждаемостта на извънбрачни деца. Насилието и пиянството бяха повсеместни.

Но Бог издигна смели и пламенни проповедници на Евангелието. Хора като Джон Уесли и Джордж Уайтфилд проповядваха на пазари и на открити полета. Установената църква не ги прие с отворени обятия, но църквите им така или иначе не биха могли да поемат толкова много хора.

Най-голямото духовно пробуждане в историята на Англия обхвана цялата страна и оказа силно влияние върху културата. Престъпността, насилието и извънбрачните раждания намаляха драстично. Като цяло нацията претърпя коренна промяна.

Историците с право приписват на кралица Виктория заслугите за положителното й влияние върху Англия. Но някои историци, специалисти по този период, приписват този положителен подем в морала в още по-голяма степен на уеслианското пробуждане. Това положително въздействие върху Англия продължи много десетилетия.

Макар че християните не са „от света“, ние трябва да бъдем активни в света, като променяме към по-добро живота на хората около нас.

Защо петдсятните мисии трябва да са аполитични?

Последователите на Христос трябва да участват в политическия живот на своите страни. Но мисионерът има свещено призвание да носи Евангелието  –  Божията сила за вечно спасение на всички вярващи  –  в един духовно изгубен свят.

И политиката, и Петдесетницата се отнасят до властта – но от съвсем различен вид. Властта, която Исус обеща на Своите ученици, когато Духът дойде при тях, беше да свидетелстват за Него „и в Ерусалим, и в цяла Юдея и Самария, и дори до най-отдалечените краища на земята“ (Деяния 1:8). Мисията на нашето братство е мисията на самия Христос. Стоейки вързан пред Пилат, Исус каза: „Моето царство не е от този свят. Ако Моето царство беше от този свят, тогава Моите слуги щяха да се борят“ (Йоан 18:36).

Където и да се проповядва Евангелието на Христос, то повдига човечеството и променя културите. Но подобряването на физическите и социалните условия не е нашата основна цел. Нашата задача е да изпълним обещанието на Исус, че „това Евангелие на Царството ще се проповядва по целия свят, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят“ (Матей 24:14). Човешките правителства възникват и падат, но мисията на Църквата да проповядва вечното царство на Христос остава.

През 1927 г. Ноел Пъркин става първият мисионер, заемал поста изпълнителен директор на Световните мисии на „Асамблеите на Бога“. Под негово ръководство са въведени две важни политики, които оформят бъдещето на мисионерската дейност на организацията по целия свят.

Първата е ангажиментът да се създават местни църкви, а не да се пренася американската църква в чужбина. Първото ръководство за мисионерите на Асамблеите на Бога, публикувано през 1931 г. под ръководството на Пъркин, гласи: „Спечелването на души за Христос и създаването на събрания на всички места, където са спечелени новоповярвали, трябва да се разглежда като основна цел на всички мисии.“ То допълнително постановяваше, че мисионерите трябва да създават църкви, които са самоиздържащи се, самоуправляващи се и саморазпространяващи се.

Освен това цялата мисионерска дейност трябваше да бъде аполитична. В наръчника се посочваше: „Мисионерите трябва строго да се въздържат от всякаква намеса в политическите дела и институции на хората, сред които работят.“ Тази аполитична позиция беше потвърдена по-конкретно от Изпълнителния комитет през 1976г. казва: „Не можем да допуснем свидетелството ни сред народите да бъде компрометирано или присъствието на нашите мисионери в други страни да бъде подложено на подозрение. … Потвърждаваме още веднъж нашата политика да запазим неполитическия характер на цялата ни мисионерска дейност.“

Дългосрочното въздействие на приоритетното разпространение на Евангелието с цел установяване на Църквата е доказало своята ефективност с течение на времето, особено след смени на политическите власти и правителства.

Преди повече от 40 години американските мисионери бяха принудени да напуснат Бирма (днес известна като Мианмар) и Куба, след като на власт идват нови правителства. Националните църкви, за чието създаване мисионерите са допринесли, не само оцеляха, но и процъфтяха. Вярващите от Петдесятните църкви се оказаха примерни граждани  –  а не контрареволюционери.

Когато мисионерите напускат Бирма през 1966 г., там има 12 668 членове на „Асамблеите на Бога“. Днес те са повече от 262 000. По същия начин „Асамблеите на Бога” в Куба проповядваха посланието на Христос с голяма ефективност и отбелязаха растеж от по-малко от 4 000 членове през 1959 г. до повече от 500 000 днес. Тези национални църкви се фокусират върху проповядването на Евангелието за изкупление и основаването на църкви, а не върху въпроси за социална справедливост и реформи.

Основната грижа на Божия Посланик не е насочена към временните човешки правителства, които възникват и падат. Подобно на Авраам, който „живееше като чужденец в земята на обещанието, като в чужда земя“, и ние „търсим града… чийто архитект и строител е Бог“ (Евреи 11:9, 10).

Как може да се постигне мир?

Нашият свят е изпълнен със страдание. Отчаяните човешки нужди, породени от бедността и болестите, често остават на заден план пред кризите, предизвикани от човешката омраза и конфликтите. Още от времето на Каин и Авел най-големите проблеми в света възникват между хората, но нито една от основните причини за човешките конфликти не може да бъде преодоляна чрез политика или война.

Когато религията се политизира, човешките конфликти стават най-непримирими. Бях в Босна, където вековната етническа омраза избухна през 1992 г. и за четири години загинаха 200 000 души. Бях в Руанда, където племенният геноцид отне живота на почти 1 милион души само за 100 дни. В сравнение с Босна и Руанда, повече от 3000-те души, които загинаха в конфликта в Северна Ирландия през последните десетилетия, са относително малко. Но с възможното изключение на Близкия изток, разкъсаното общество на Северна Ирландия изглежда едно от най-невъзможните за излекуване. Животът в Белфаст разкрива колко упорит и дълготраен може да бъде конфликтът. Мирът, толкова обсъждан и преследван, остава мимолетен, крехък  –  и неуловим.

Мирът изглежда невъзможен между хора, попаднали в капаните на вековни конфликти. Човечеството сякаш е по-малко способно да изгражда къси мостове, отколкото дълги. Мирът е необходим не само в световен мащаб, но и в рамките на нациите, а дори и в семействата.

Мирът започва с един човек и с един акт на прошка наведнъж. Само хората могат да променят обстоятелствата. Само Бог може да промени сърцата на хората.

Противоотровата срещу болестта на човешката омраза е Божията любов, проявена на кръста. Единственото ни послание към един свят, изпълнен с конфликти и разкъсван от войни, е Исус. Той даде живота Си, за да донесе помирение – първо с нашия Създател, а след това и с нашите събратя, част от Неговото творение. Единствената сила, която може да изцели този разбит свят, е преобразуващата сърцата сила на Евангелието. Като вярващи ние трябва да имаме грижа за душите и вечна перспектива. Трябва да се уверим, че не наричаме враг това, което Бог нарича жътва.

От какво се нуждае най-много светът?

Всяко задълбочено размишление върху бедността, глада и болестите, които обхващат голяма част от света – както и върху страданията, които понасят толкова много хора – изпълва ума с недоумение, а сърцето – с отчаяние. Състрадателното съпричастие с човечеството предизвиква желание да се направи всичко възможно, за да се подобри положението… дори и само в малка степен. Но как? Резултатите дори от най-добрите човешки усилия са временни. Невярващите, които не могат да разпознаят спасителната сила на Христос, смятат, че надеждата на Неговите последователи е неоснователна или безполезна. Те не разбират преобразуващата сила на Евангелието.

В изгнание, след като беше завладял голяма част от Европа, Наполеон Бонапарт размишляваше върху разликата между Христовото царство и империите, основани от завоеватели като Александър, Цезар и самия него. Той стигна до заключението, че „Исус Христос поставя изискване, което е по-трудно за удовлетворяване от всички останали; Той иска човешкото сърце; Той иска да го притежава изцяло за Себе Си. Той го изисква безусловно; и веднага искането Му се изпълнява. … Въпреки времето и пространството, душата на човека, с всичките си сили и способности, става част от империята на Христос.“

Небесното царство е вече тук и все още предстои да дойде. Когато фарисеите Го попитаха кога ще дойде Царството, Исус отговори: „Божието царство не идва с признаци, които да се наблюдават; нито ще кажат: „Ето, тук е!“ или: „Ето го там!“ Защото, ето, Божието царство е сред вас.“11 Иронично, именно изгонените самаряни в неизвестното село Сихар първи го обявиха за „Спасител на света“.

Царуването на Исус Христос може да започне още днес – в сърцето на всеки, който се подчини на Неговото господство. Това, от което всеки човек на света се нуждае най-много, е лично запознаване с Царя.

автор: Ранди Хърст
Източник